In Memoriam: Петър Петров "Парчето" (1932-2013)

Илиян Сабадошев, 28/11/2016
Post Thumb

Днес, на 28-ми ноември 2016 г., Петър Петров "Парчето" щеше да навърши 84 години. Безспорно джазът дава свобода. Безспорно джазът е и музика ex tempore. Но за "Парчето", никога неподатлив на емигрантски изкушения, джазът е бил нещо повече – кауза и мисия. До смъртта си, той ръководи организираната от него "Национална джаз среща", която този месец отбеляза своето 41-во издание (без прекъсване от 1975 г. насетне!).

Градска легенда за Русе, (наричали дома му "Къщата на изгряващото слънце"), странна птица, чудат ексцентрик, бонвиван, чешит с доста чепат характер, който обаче не веднъж е сащисвал околните с изключителната си ерудиция и дълбока чувствителност: това е "Бате Петьо", както са го наричали най-приближените нему.

Няма друг български джазмен с толкова солидни литературни познания, но и още по-важното, няма друг български джазмен, който да изпитва потребност да се говори за литература по принцип.

Почти перфектният немски език се долавял от постоянните му цитирания в оригинал на Кант, Хегел, Ницше, Гьоте, Хайне, дори Кафка… Неслучайно Петър Петров е главен инициатор и на провеждащия се в Русе цикъл "Джаз и поезия" с гости от калибъра на Радой Ралин, Иван Цанев, Стефан Цанев, Борис Христов, Ани Илков. Впрочем, за отбелязване е, че последната книга, която си купува "Парчето" преди да почине, е романът Мандарините на Симон дьо Бовоар (съпругата на Жан-Пол Сартр).

В по-долните редове, макар и с някои съкращения, ще се опитаме да Ви представим Петър Петров "Парчето" в една малко по-непозната светлина, а именно като автор (в съавторство с Петър Иванов) на… социологично изследване за джаза. Написан преди 35 години, текстът поразява с въпроси, чиито отговори все още търсим там някъде назад във времето.

Джазът и неговата публика

(резултати от социологично изследване)

Социологичният ракурс на един музикален жанр не разкрива неговите естетически и морфологични измерения; не казва нищо за композиционната техника и изразните средства, за музикалния език – хармония, оркестрация, ритъм, тембър, метрум, динамика и др.; не посочва собствената му специфика, както и връзката му с други жанрове и други видове изкуства. В него обаче може да се види взаимодействието между творец и изпълнител, той може да представи обективна точна информация за социалните параметри, за стойностите на този жанр в измерители, произхождащи пряко от общественото съзнание, от хората.      

Социологичната информация за джазовото изкуство спомага за точното определяне на мястото му в системата на музикалния живот; като разкрива потребностите и интересите на аудиторията, тя би могла да бъде в основата на оптимални управленчески решения на културния фронт, с оглед перспективите и задачите на програмата за естетическо възпитание и усъвършенстване на човешката личност. Освен това социологичните данни могат да посочат твърде ценни пътища и идеи за развитието на самото джазово изкуство, да покажат евентуалните пропуски и недостатъци, както те са схванати от огромното множество негови почитатели, да обрисуват социалната картина на състоянието и перспективите му. (…)

Воден от тези мисли при стремежа си за усъвършенстване формите на работа по естетическото възпитание на трудещите се младежта, Общински съвет за култура – Русе проведе емпирично социологично изследване на общественото мнение за джазовото изкуство. Изследването беше извършено по метода на прякото анонимно анкетиране с открити и закрити въпроси. Основаната задача беше да се събере информация за статистико-демографските характеристики на аудиторията на джаза, общественото мнение по въпросите на популяризирането и развитието му у нас /и конкретно в Русе/, за интересите и потребностите от джазова музика, за изискванията към нея, за евентуално видените проблеми и съответните препоръки, предложения и други. (…)

От изследването се вижда, че публиката, слушаща джаз, е изключително разнообразна. Джазът не е елитарно изкуство; джазът не е и масово изкуство. При тази разнородност очевидно и мотивите за увлечението по джазовото изкуство са различни. Причините за ИНТЕРЕСА КЪМ ДЖАЗА можем да разберем от отговорите, които аудиторията на джаз-срещата, състояла се през есента на 1980 година в Русе, дава на въпросите: „Защо дойдохте на този джазов концерт?”и „Какво считате за главно достойнство на джаза?”. Близо две трети от анкетираните /65%/ сами се считат за истински любители и ценители на джазовото изкуство; 20% са дошли „просто защото обичат музиката”. Участието на известни изпълнители е привлякло 13% от слушателите /повечето от които са от най-младите сред анкетираните/. Очертава се картина на обществена потребност от слушане именно на джазово музициране. (…)

Твърде значителен /20%/ е процентът на хората, за които джазът е просто вид музика и които, водени от обичта си към нея, естествено проявяват интерес към джаза. Този въпрос има две страни: 1. идентифицирането на джазовото изкуство с музика въобще може да се разглежда в контекста на културните интереси като обществено признание на собствен периметър на джаза в областта на така наречената „сериозна музика”, като известна реабилитация след широко разпространеното доскоро третиране на джаза като приложна музика; 2. анонимността, отсъствието на собствено лице при джазовата музика, сляла се за тази част от аудиторията с всички музикални жанрове – и естрадата, и танцовата и др. – далеч не е показателен за правилно развитие на контакта „джазов музикант – слушател”. Явно е, че този сложен проблем би трябвало да бъде обект на по-нататъшно задълбочено изследване.

Главното достойнство на джаза според анкетираните са неговите неограничени възможности за импровизация, емоционалността и директното му въздействие върху човешката психика, постигнато вследствие специфичната взаимовръзка, осъществяваща се между публика и изпълнители. Освен това се посочва, че особено импонира възможността за изява на всеки изпълнител, на всеки инструмент. Харесва се „сложната и силно въздействаща ритмика”. Както пише един от анкетираните, „джазът отразява по много искрен начин проблемите на живота” и тъкмо този начин така привлича хората.

Желанията по отношение на репертоара могат да бъдат групирани в две основни групи. Около 60% от джазовата публика иска да слуша повече класически джазови творби, творби от по-ранните етапи в развитието на джаза – бибоп, блуз, суинг, дори диксиленд. От друга страна, много са привържениците на по-съвременните стилове – авангарден стил, хард бап и др. Налице е известна поляризация на интересите.

Да се опитаме да проникнем в механизма. Като всяко изкуство и джазът има своето развитие, своята логика – от по-просто към по-сложно, по-усъвършенствано. Както показва изследването, публиката не е достатъчно запозната с основните, елементарните основи на джаза, които по-лесно се възприемат. Тя добре съзнава това и като че ли се стреми да попълни тази празнота с по-големия си интерес към тях. Както категорично се изразява един от анкетираните, публиката иска „повече джазова класика!”. Парадоксално, но тези, които предпочитат съвременните форми, са средно с по-голяма възраст. Те вече са запознати с джазовата класика, биха могли възприемат и по-сложна джазова музика. Техните желания, както подчертават някои, са и за „поглед в бъдещето на джаза”. Този факт от своя страна показва, че работата за популяризирането на по-сериозната музика сред учащите все още не е на равнището, на което би трябвало да бъде. (…)

Обществената оценка за изпълнителското майсторство на нашите основни джазови състави (оркестрите „София”, „Бели, зелени, червени”, „Русе”, габровския диксиленд и др.) е твърде висока: 62% - много добър, 33% - добър, 5% - среден; оценки неудовлетворителен и слаб не са поставени. Висока оценка се дава на солиращите музиканти (Петър Петров, Людмил Георгиев, Веселин Николов и др.): 69% - много добър, 28% - добър, 3% - среден; неудовлетворителни и слаби оценки не са дадени. Много от анкетираните желаят да слушат повече български ритми, да чуят и нови форми (джаз и поезия, джаз и фолклор, джаз и хумор и др.).

Повече концерти!” – подчертават двойно и тройно в отговорите 71% от анкетираните. „Концерти на различни състави от страната и чужбина.” Трябва да се каже, че 21% от анкетираните свързват тези концерти с изпълнение главно на български произведения, с български фолклорни елементи. Това е радостна тенденция, показваща и възможностите за самостоятелно развитие на българския джаз. (…)

Всичко това говори, че досегашните изяви не задоволяват нуждите на публиката на джаза от срещи с нейната обичана музика, във връзка с което остава въпросът какво може и какво е целесъобразно да се осъществи.

Сп. "Музикални хоризонти", 1981 г. №5

Снимки: личен архив