A Great Day In Harlem (1958)

Илиян Сабадошев, 03/04/2016
Post Thumb

През 1958 г. един от директорите на сп."Ескуайър" – Робърт Бентън (завеждащ артистичния отдел) – измолва никому неизвестния дотогава прохождащ млад фотограф Арт Кейн за групова снимка, предназначена за начало на статията "Златните години на нюйорския джаз". За тази си своя първа професионална проява, неразполагащият дори с предвидено за целта студио Арт Кейн, прибягва до решението да я направи на улицата, на естествена светлина. Черно – бялата фотография, публикувана в януарския брой на списанието от 1959 г., носи заглавие Велик ден в Харлем и тутакси придобива увековечителен статут не само в историята на джаза, но и в историята на музиката въобще.

Каунт Бейзи, Джийн Крупа, Рой Елдридж, Дизи Гилеспи, Лестър Йънг, Колмън Хокинс, Мери Лу Уилямс, Телониъс Монк, Чарлз Мингъс, Сони Ролинс, Бени Голсън, Арт Блеки, Джери Мълиган, Арт Фармър, Хорас Силвър... Почти всички са там: три поколения джазмени, близо пет дузини взаимореспектиращи се индивидуалности. Един от горепосочените – Дизи Гилеспи – част от петдесет и седмината, колкото впрочем е точният брой на фотографираните, споделя, че това е единствената възможност да види накуп тези музиканти, без да ходи на погребение. Въпреки цялата тържествено – небрежна обстановка и обичайната необичайност на мястото – тротоарът на 126-та улица в Харлем, повечето от тях гледат скептично на самата идея. И то не от някакъв фатализъм като ден, месец, дата и прочее, а заради импровизирания час, определен от Арт Кейн – 10 часа сутринта!

Никой измежду музикантите не вярва, че другите биха дошли толкова рано. Дори личната покана с всекиго поотделно едва ли ги ласкае толкова. Оттук идва и закачката на начинаещия фотограф към прекалено заетите нощни птици, повечето от които никога не са се виждали денем, а и трудно привикват към подобен род събирания: да ги убеди нагледно, че 10 часа съществува два пъти в денонощието! За да привлече вниманието на сънливата тълпа, която с пълно право в случая е сравнена с бебе, Арт Кейн (сравнението е негово) сгъва на фуния брой на "Ню Йорк Таймс" и рупорно ги умолява да придобият що-годе някаква форма, вместо да се поздравяват и да бъбрят помежду си. За отбелязване е, че инициатива подема и най-екстравагантната, но и най-интровертна личност от присъстващите, а именно Телониъс Монк, открояващ се с (не)подходящото си ярко сако за случая, с въпроса: защо се бавим толкова?

Самото групиране във фотографски план на тромпетисти, саксофонисти, барабанисти, вокалисти и прочее един до друг, е изцяло плод на случайността. Изключение прави басистът Чъби Джаксън, който гравитира съзнателно около Арт Блеки, поради простата причина, че те единствени носят папийонки. Аксесоарът, предложен от съпругата на Чъби, на която той посвещава A Ballad for Jai през същата 1958-ма година, рязко контрастира с незапалената захапана цигара от Чарлз Мингъс и неговият признак на изисканост.

Фотографията в крайна сметка не придобива вида на първоначалния си замисъл. По време на снимачните приготовления един от страйд пианистите – Уили "The Lion" Смит, уморен от постоянното си правостоящо положение, сяда на близкото стълбище, излиза от кадър и редуцира бройката на 57 души. Това ясно се забелязва от празнината на втория ред вляво, точно над певицата Максин Съливан. Каунт Бейзи пък е принуден да седне редом до кварталните малчугани на бордюра. Какво графопадение!

Сред най-привлекателните аспекти на фотографията от 1958 г. е амалгамата между традиционалисти и модернисти. Обективът е уловил емблематични имена и представители на ранните стилове New Orleans и Chicago, до по-познатите Swing, Be-bop, Hard Bop и Cool Jazz. В процентно отношение около 60% от 57-те джазмени са т. нар. традиционалисти. Най-старият е харлемският страйд пианист Лъки Робъртс (71 г.), приятелче на ренегата Уили "The Lion" Смит, а най-младият – Сони Ролинс (27 г.). Към днешна дата (април, 2016 г.) Сони Ролинс заедно с Бени Голсън са единствените двама останали живи музиканти, които са били участници в събитията преди близо вече 60 години.

През 1994 г. радио продуцентът Жан Бах снима едночасов едноименен документален филм за събитието и работата зад кулисите му – A Great Day In Harlem – като прилага кадри от 8 мм филмче, заснето същия ден (12.08.1958 г.) от жената на басиста Милт Хинтън – Мона. Филмът получава номинация за Оскар в категорията за документално кино следващата година.

През 1998 г. фотографът Гордън Парк събира на същия тротоар в Харлем над 200 хип хоп артисти. И този път е Велик ден, само че в хип хопа. Подобни прояви, инспирирани изцяло от фотографията на Арт Кейн, се случват по-късно в Атланта и Париж, съответно през 2007 г. и 2008 г., но този път с участието на джаз музиканти. Дори сюжетът на Терминалът на Стивън Спилбърг от 2004 г. кръжи около въпросната фотография и един автограф на Бени Голсън.

Самият Арт Кейн скромно споделя, че това е най-великата снимкa, която е направена някога на музиканти от тази епоха.